Да се завърнеш... от Цветелин Илчев

* Обичам да паля кибритени клечки и да чакам сълзите му да ги угасят - тогава се чувствам влюбен

Датата е 7 август, часът - девет вечерта и аз съм на перон номер три, Централната железопътна гара в Белград. Лесно е да си представите устройството на гарата - крайна, малка, затворена, точно като тази в Силистра, само че старинна - декорирана класически с бели корнизи. Но и тук всеки влак пристига, обръща и заминава. А посоката е една и съща до онзи чисто формален момент, в който неизвестността надделее, и дълъг неосветен тунел раздели коловозите в дестинации изток - запад... Каква метафора само...

Стоя на малка пейка и си рисувам нещичко в скицника, а от двете ми страни парадоксално загледани в една посока, машините за два така противоположни маршрута: "Mavstar Budapest" и "София - спален вагон"... Пътувам за дома.

Прекарах почти година в Унгария. Живях, учих и неминуемо някак се ... промених. Имах своите прекрасни мигове, срещнах и от другите моменти, в никакъв случай не мога да ги нарека лоши. Онези - "нормалните", с които ние сме свикнали да живеем всеки ден. Сега имам нужда да споделя колкото се може повече с вас и който е живял поне за кратко - като мен - извън своята родина, със сигурност познава тази нужда.

Много пъти ме питаха, когато се кандидатирах за конкурса по програма "Еразъм", защо избрах точно Унгария? В Унгария веднъж вече бях и си пожелах да се завърна отново там. Там и аз самия съм "замислен", но над всичко стои вярата ми, че моята земя е дълбоко свързана с тази, днес далечна страна. Защото половината от нашите предци - добруджанци, са отивали там за да работят и живеят, а другата половина - по време на войните - да се бият достойно и да умрат ...

Някога една стара баба ми гледа на кафе и предсказа дълъг път. Тогава не повярвах, но дали не се е оказала права? Повече от 24 часа ми отне да пристигна за първи път преди 8 месеца в Сегед. Беше 24 януари и все още имаше много сняг, а аз бях слязъл от автобуса на границата Сабадка (Суботица) и Роске. Нямах много точна представа къде да отида и какво да направя, нямаше как и някой да ме чака, защото беше късна нощ, а аз се намирах на бензиностанци в близост до митницата. В едно чейндж бюро обмених малко пари от леля ми и попитах как да стигна до Сегед, който и на картинка не бях виждал. Слава Богу, че междуградският транспорт в Унгария е добре организиран, а и служителката в бюрото поназнайваше малко английски. В тъмна нощ и непознат град успях да се придвижа успешно, (сменяйки автобуси и таксита), до спортния хотел "Тиса - Tisza Sport Hotel", където бяха настанени всички студенти по програма "Еразъм" в първите няколко дни, докато намерим квартири. Запознах се с един португалец в офиса за квартири - Андре. Наехме заедно апартамент (и както виждате, всичко се случваше безкрайно динамично). Когато той разбра, че съм българин, веднага ми сподели, че първият таксиметров шофьор, който го откарал до хотела, бил сънародник. Вие вярвате ли в съвпадения? Колко случайно може да бъде това, че непреднамерено попаднахме на същия този шофьор, когото Андре веднага позна, но човекът бе така ентусиазиран да демонстрира добър английски - пред "чужденците", че пропусна моите български поздрав и благодарност. Почти в края на маршрута осъзна някак, че не случайно идеално ме разбира и каква изненада бе срещата ни и за него самия. Той бе нашият първи преводач, който помогна на хазяина, в чиито имот щяхме да живеем половин година, да ни обясни...какво е пералня...и какво е хладилник (?!),, ... да ни предупреди да не използваме газта за готвене, защото било опасно и да не влизаме с обувки в апартамента, защото ще трябва да си чистим след това, макар че последното правило самият той не така и никога не спази.

Този разговор бе оживяла сцена от старите комедии - една "Вавилонска" верига, започваща от Томаш - хазяина, който разясняваше всичко на унгарски, благородно примесен с много немски и две-три руски думи, шофьорът, който превеждаше на български - за мен, редактирайки много излишни съвети, след което аз - на Андре - на английски, само най-основното, а той самият завършваше всяко изречение с тихо прошепнат под носа португалски превод, (навярно, за да запомни всички тези толкова странни съвети, препоръки и предложения). Два часа дразнехме цялата кооперация, защото тези си полиглотски умения упражнявахме в банята - на висок глас, но пък сами се наслаждавахме, мисля, на тази спонтанно създадена екзотика в цялото й несъвършенство. Има нещо много живо в това нещата да се случват по необичаен начин. ... .Шофьорът, наше момче, след като ми сподели историята на рода си и родословното дърво, ме предупреди за всяка лоша черта, която може да срещна в унгарец, но която аз за щастие - така и не намерих.

Всъщност унгарците твърдят за себе си, че оптимизмът не е сред характерните черти за народопсихологията им, но нямаше как да знаят, че българин с подобни думи не могат да уплашат. Дори в някаква степен още не им вярвам, а и на тях в началото им бе трудно да осмислят и повярват в моето искрено възхищение към всеки детайл, изпълващ ме неспирно с детско изумление, а с който те си бяха свикнали по рождение. Дърветата, същите, като онези в моя град, където съм отрасъл. И липите, и кайсиите; Сградите - разбира се, по-старинни, по-големи, и определено по-поддържани;, градската система - без съмнение -- перфектна. Най-големите разлики, които открих - фотографирах, защото вярвайте ми - мислех, че сънувам. Предупреждавам ви - Сегед е реален град, който се намира в Южна Унгария, не е измислен от Андерсен или Луис Карол. Не бях виждал горски кос, а в Сегед косовете са повече от гълъбите, и почти толкова нахални! По улиците кучета не ходят, но вместо тях, щом се спусне вечер, излизат... таралежи! И за никого това не е необичайно. Странно бе, когато осъзнах, че на площада, наред с дузина малки дечица, само аз гледам таралежите и им се радвам, като на чудо невиждано, и ги снимам. Японските туристи пасти да ядат!

Целият град е озеленен с черешови дървета, с ябълки, орехи и сини сливи - - когато цъфнат черешите, а после и първите народят своя плод, гладен не може да останеш...Всички млади хора се разхождат и късат свободно едри тъмночервени сочни плодове и си говорят за изкуство, музика и за вечните поети...Изпонащипах си ръцете, за да повярвам, че не сънувам.

Винаги съм казвал, че колкото и да са различни,, - хората са еднакви навсякъде. Е, може би, не съм бил много прав. Несравнимо бе изумлението ми да видя, че онези лица, които рисувам по тефтерчета и скици, уж измислени, уж дошли някъде отвътре, - тук в същата пропорция: големи, светли очи, изтеглени деликатно встрани, с изящно подчертани надвеждни дъги, носове прави - под ренесансов Камперов ъгъл, скули мощни, азиатски. Онези хора, плодове на моята фантазия,, - тук са истински, живи и ходят по улицата небрежно забързани и концентрирани в своите си дела. Не съществува по-странно усещане от това да видиш "онези", които сам си възприел за идеал и рисуваш в търсене на съвършенството, въплътени в истинския свят, престъпно напускали златната рамка на ренесансова картина, приседнали следобедно в централно кафене или пътувайки делнично в трамвая, говорейки по телефона.

Тогава в автобуса на листче от тетрадка написах това: "Лице, редом до което мъничко червено цвете е като голяма и жестока рана. Потънал в съзерцание на мраморното съвършенство, магнетичната агресия на хищник, като за момент застинал в спокоен миг безвремие... И миглите - като птичи пух прозрачни са за златните лъчи на есенното слънце. Косите - златотъкани искри, фино изплетени в мрежа - на места тъмни - обгорял бронз ... в очите Творецът е поставил най-красивото стъкло - синьо и прозрачно, и в сянката на непрошепната му тъга скрита е виолетова надежда"...Да! Красиви са унгарките! Колегите ми от другите страни с право ми завиждат и до ден днешен.

Другарите от мъжки пол бяха по-малко, но разбира се - намериха се един - двама приятели, с които говорихме с часове за история и ги разпитвах за унгарски митове и легенди, а когато позакъсвахме преди стипендия - по войнишки споделяхме кафета и цигари.

Навярно тези са факторите, които допринесоха най-много за основаването на нашия малък унгарско- български съюз, ако можем да го наречем така. Аз се лепнах за тях - да уча език и култура, а те веднага почнаха да разпитват за българските песни, поети и история. Накратко - откривахме само общи неща...

Но, заобиколен от колегите ми от академията- почти не остана време да общувам със студентите от другите държави и навярно поради тази причина -- една вечер в клуб "Номер 1", когато срещнах българка, която и до днес не знам коя е, си говорехме на английски, тъй като тя сметнала, че съм унгарец, а да се представим кой какъв е и откъде - не стана дума. Не ме разбирайте погрешно - никога не ме е било срам да бъда чужденец - още повече, когато никой не е пророк в собствения си град, а всяка екзотика е винаги желана, но просто не изпитвах нужда да бъда турист и нито за секунда не си позволих да бъда такъв. Допирът до истинската, активна и жива култура на един друг народ - така далечен днес, а иначе толкова близък, бе по-ценен от разговорите за традиционното меню на селищата в западна Испания, безправителствената ситуация в Белгия или безразборното снимане на лъвчета и декоративни елементи по покривите на стари сгради. С две думи - общите приказки по масите на чужденците не могат да донесат онази истинска наслада от неподправеното и естествено общуване с човек, който не опитва да блесне - натурален и естествен. Такива са унгарците.

Петър Лазаров, мой близък приятел, навярно един от малкото живи български гениални графици, (и тези думи никак не са силни!), ми бе открил стара, но неоспорима шеговита истина: "Нашего брата - художникът, много често е по дефиниция неграмотен". Не бе леко общуването в началото с моите колкото красиви, толкова и срамежливи нови колежки, които се съмняваха в уменията си да владеят английски език. И все пак тези съмнения в последствие се оказаха абсолютно безпочвени. Но в този момент видях жива възможността - да осъществя една така настървена в мен мечта - да преодолея предизвикателството, за което всички говорят много, именно - унгарския език! Не бе лесно, тъй като особената му граматична структура, която се различава от почти всички европейски езици, го прави много удобен за грешки. Нерядко вместо да се извиня на случайния минувач или на учителя, когото съм побутнал на улицата, променяйки неволно само една гласна, директно го обявявах за хомосексуалист, а по същата причина неволно направих и доста неприлични предложения, но...добре че всички намираха това за симпатично и с деликатна усмивка ми нанасяха нужната корекция. Уроци по унгарски всъщност нямах, понеже съвпадаха с другите ми часове в академията, но накрая аз бях единствения чужденец, който говореше спокойно с местните, макар и с множество граматични грешки. Ако мога да сравня тази ситуация с нещо познато - навярно съм напомнял на малко дете или по-скоро унгарския Кофе Бабоне. Но аз не се отделях от колегите си и за минута и попивах всяка дума. Отсявах повтарящите се,- разпитвах какво означават, превеждах стихове и вестници - с речника и четях на глас всяка улична табела. В края на всичко- се оказа, че не мога да рецитирам високо-стилна поезия наизуст, но съм овладял уличния жаргон и съм го примесил с "официалния" използван английски до такова ниво, че вече бе почти невъзможно да не употребявам унгарски паразитни думички. Като цяло - никоя трудност не беше способна да пребори у мен "алчното" желание - да науча всичко, да видя всичко, да всичко да изживея.

Това не остана незабелязано за преподавателите ми, които не скриха радостта си и моя картина, наречена "Петльов бой" бе изложена в Рим по случай Унгарските дни на културата, което аз възприемам за голям жест и признание, тъй като аз самият, както знаете, - никак не съм унгарец!

Друг малък успех, който не бива да премълча, бе една изненада за мен. Един ден, докато се разхождах по коридорите на академията, премествайки папки и чанти с моливи от ателие в ателие, установих, че всички ме гледат странно и си шушукат нещичко. Когато си чужденецът някъде, това не е толкова необичайно, но в този ден подозрението ми бе подхранвано все повече и повече, докато накрая не започнаха гласно да ми честитят и поздравяват. И докато се опитам да разбера за какво става въпрос и дали не пропускам случайно някой популярен празник, виждайки недоумението, ми две много красиви момичета ме отведоха до стената, на която се слагаха всички по-важни обявления и резултати от изпити, където всъщност видях името си. Тъкмо да започна да разпитвам- защо съм там и дали не е станала някаква грешка, те ми обясниха, че това са резултатите от провеждащия се традиционно анонимен конкурс по рисуване на "Пространство и обекти", в който участват всички студенти, без значение от специалност и курс . Този предмет за мен всъщност бе най-труден, тъй като почти няма допирателни точки с програмата, която следваме в Университета във Велико Търново, но именно затова бе много полезен. Аз не знаех нищо за въпросния конкурс и се оказа, че докато всички са се потили под напрежение за наградата, аз съм си се явил като на най-обикновен изпит и съм спечелил третата награда, което признавам бе огромна изненада за мен, при това много приятна.

Като цяло там завърших с отличен, но преподавателите бяха крайно взискателни и противно на очакванията ми се наложи да положа повече усилия от другите, тъй като там всеки държи да си свърши работата безупречно. Невъзможно бе отсъствието ми от час, както и незавършена работа. При една такава неизрядност оценка не може да ти бъде написана, пък било то и най-ниската.

Разбира се, целият ми престой там бе придружен от множество усмихнати вечери с красиви и естествени хора в едно студентско кафене зад операта с изключителна задушевна атмосфера или навън, при реката, под топлата ласка на дълбокото лятно небе.

Почти в последните дни може би Господ е чул молитвите ми и надеждата да поостана още малко тук оживя в плът. Това стана, когато деканът и учителския съвет решиха заради всичко случило се да ме поканят да бъда първият българин, участващ на престижния Арт-пленер в Чонград, което се оказа една сбъдната мечта.

Има много на какво да се научим от унгарците. С две думи, ясно и в прав текст мога да кажа, че организацията по този пленер от тяхна страна бе безупречна. Всяко благо имахме в излишък и от нищо не се усети нужда. Базата - съвременна и оборудвана добре, природата - повече от красива, а храната... Е, тук ще спестя много, защото унгарската кухня е несравнима с никоя друга по света, и навярно от унгарците по-големи чревоугодници няма. Аз самият не съм вегетарианец, но не мисля че и в Унгария ще намерите такъв, защото пилешкото месо за тях (по техни думи) си е просто постно. Стандартът ли им го позволява или е, както казват, наследствена традиция от хунските времена, но се яде много месо и то безкрайно добре приготвено. Много ястия вкусих тук за пръв път. Един ден си бях набелязал две четири козички в съседния двор, които да нарисувам в следобедната им дрямка, но...до вечерта беше вече късно...Всичко онова, което сервират единствено по скъпите ресторанти и кулинарните предавания тук бе в такова количество, че след 20 души на вечеря (с гостите понякога и повече) оставаше обилно за пухкавата немска овчарка Кали, верен пазач на колонията и личен приятел на всеки художник!

Бях виждал снимки на колонията в интернет. Отвън - лагер - като лагер. Бях подготвен за нормалното, което и тук в България си имаме, дори се бях подготвил и за по-лошо. И още в първата минута там осъзнах колко скромни са били очакванията ми. За да може участниците от Турция и Румъния да бъдат в стаи по страни, аз смених три легла и накрая ме сложиха с Лео. Оказа се - унгарец от Сегед и колега от университета, само че не се бяхме виждали преди това. Ателието, в което бяхме настанени...какво да ви кажа? Всичко, за което може да мечтае един художник. Огромно, просторно помещение, цялото изпълнено със светлина, със стъклена стена, гледаща право към гората , а пред нея - простряна два декара градина със скулптури...Ние спяхме на един "втори етаж" - малка дървена платформа с две легла- нависоко, до която се стигаше по резбована стълбичка. Над третия метър - до тавана, по стените на цялото помещение бяха накачени картините на големия унгарски художник Йожеф Тот-Ковач, които аз месец преди това свалих от интернет. Никога не съм и подозирал, че любимият ми портрет на Ференц Лист, ( направен от Йожи), ще стои облегнат като огромен покровител над леглото ми, (огромен, - не само защото Лист за мене е чутовен, но защото и платното бе по-голямо от два метра във високата си страна! )!. Всеки ден огромен черен орел гордо наблюдаваше колонията отвисоко, и ловеше зайци.

Обиколихме цяла Пеща, като започнахме с юбилейната изложба по случай 20 - годишнината на Пленера и изложбата на Г. Булут (Турция), изкуственото езеро в близост до Площада на Героите, в чиито басейн по това време имаше изложба на скулптура и инсталации и обиколката приключи с посещение в Музея за чуждестранно изкуство. В Унгария има модерно изкуство и то е добро. Докато при нас често има повече "модерно" или повече "изкуство". Добре е да се поучим.

Когато видиш Сезан на живо, разбираш истински безсилието на фотографията. На нито една картинка в учебниците по история на изкуството цветовете не могат да бъдат така истински, живи, неподправени и същевременно толкова ефирни, че да виждаш наяве как трептят в своята лазурност. И всяка мазка е поставена отведнъж, експресивно, без сянка на съмнение. Някога обсъждахме с един колега и приятел разликата между "приятна" и "великолепна" работа и след като чу моите доводи, той твърдо ми заяви, че в такъв случай не би искал да има истинско изкуство в дома си. Питате се защо ли? Тази картина на Сезан бе един най-обикновен натюрморт, който би стоял спокойно дори в нечия кухня...Но разликата между него и всички останали картини в залата бе, че в тази погледа ти се заковава от раз и е невъзможно да погледнеш встрани. Навярно не всички ще ме разберат напълно, защото впечатлението от първа ръка не подлежи на описание, но именно затова казвам, че фотографията е несъвършена - оригиналът просто те поглъща, изпива и преобръща всичко в теб. Никога не съм очаквал, че ще е толкова различно.

Естествено, че където съм аз, там е и комичната ситуация. При мен дойде Гьорен Булут, деканът на Измирския университет, който от началото почти покровителствено ме взе под своето крило и заедно споделяхме любовта към истинското турско кафе. Той бе забелязал способността ми да следя всеки един от групата във всеки момент, (може би чисто национална черта), и ме помоли да намеря Анико, унгарско момиче от Сърбия, в чиято чанта бяха неговите ключове и документи, тъй като няколко души от групата искаха да посетят магазин за художествени материали в Будапеща. Тя не ме доразбра и помисли, че си тръгваме, но не сметнах това за кой знае какъв проблем, и когато търпението ми да ги чакам да се върнат в залата се изчерпа, реших да сляза отново на първия етаж, за да поразгледам малко антично изкуство. Но никога нещата не вървят по план. Поне петнадесет минути прекарах с почти отворена уста пред една от любимите ми картини на Караваджо - "Целувката на Юда", и все още не можех да повярвам какво виждам. В музея гостуваше и експозиция от Париж. Какво да ви кажа - имам три любими творби на Роден и когато влязох в залата, и видях две от тях - "Бронзова ера" и "Целувката" (в оригинал!), не просто не можех да повярвам на очите си...Забравих че съществувам изобщо! Попивах всеки детайл, така различен и в пъти- по-красив от видяното по снимки. Сълзите ми течаха и на жената, която пазеше залата чак й стана неудобно - излезе за миг и ме остави насаме със скулптурите. Това не може да се забрави, нито да се разкаже. Но си струва да се види!

И докато продължавах да разглеждам Леонардо и Дюрер и римското изкуство, и мумиите, и Гоя и Мане,..в един момент осъзнах, че отдавна съм изпуснал от поглед моята група и вече твърде дълго време никой не се мярка наблизо. Навярно са в съседната зала, помислих си аз. Та нали ги изпреварих с няколко минути. Точно като по анимационните филми се започна едно обикаляне по зали и етажи, по кафенетата вътре и всички възможни помещения, бидейки сигурен че съвсем нелепо, като в комедия се разминаваме по стълбите или нещо подобно. В крайна сметка осъзнах - сам съм. Но пред входната врата никой не чакаше, нервно потропвайки в поза "Делвичка", затова бях сигурен, че всеки е някъде из музея, преживявайки своя интимен момент с любима творба и реших, търсейки ги, да не спирам да разглеждам. Впоследствие това мое решение се оказа правилно, -защото всички бяха напуснали музея поне два часа по- рано- с желанието да посетят магазина за материали, но имаха неблагоразумието да не чакат на кафенето пред музея, а далече напред и встрани от него. Аз и за секунда нямах намерение да изляза с билета си навън и да не мога да се върна обратно - и в крайна сметка просто видях всичко. Доволен съм. (за разлика от сръбския преподавател, чиито търпение и добри нрави се оказаха най-малко, но те сърбите са си странни хора - не ги винете).

Друг куриоз, който споделям, е, че ми бяха откраднати портфейла с лични документи, кредитни карти, пари и всичко. Естествено, това не е една от най-приятните ситуации, но пък как иначе щях да имам възможността да прекарам още един цял ден в Будапеща, необременен от груповите туристически обиколки - и как щях да се скитам на воля в този град. Народът го е казал - всяко зло за добро. Всъщност в Будапеща вече прекарах толкова време, че спокойно мога да начертая карта на града и осъзнах, че помня дори местата, които посетихме някога през 2005 година - естествено, малко променени. Парламентът, Унгарската Академия на науките, Базиликата "Сент Матияш" ( катедралния храм на Будапеща), Операта, всички дворци, бях виждал вече преди, площади, кафенета...Струваше си. На крадеца благодаря - подари ми незабравими моменти, които сега споделям с вас!

Има една известна приказка, че всяко хубаво нещо си има край. Тя не е много вярна. Първо, защото по принцип всяко нещо - било то хубаво или не - така или иначе има край. Второ, защото- аз не вярвам, че това е краят. Пак искам да се връщам там-нима не е това романтиката на номадския живот? Обичам небето преди буря, когато облаци с костелив цвят донасят миризми на дъжд. Обичам да паля кибритени клечки и да чакам сълзите му да ги угасят - тогава се чувствам влюбен.

-------------------

ОЧАКВАМЕ ВАШИТЕ СИГНАЛИ! Ако станете свидетел на инцидент, катастрофа, неправилно паркиране, побой, самозабравил се политик или нещо нередно, което Ви заобикаля - сигнализирайте ни! ВАЖНО! Ако сметнете, че някой е в опасност, първо помогнете или се обадете на тел. 112.