На 15 октомври 1937 година в католическата болница в Пловдив (днес Военна болница) тихо угасва на 57-годишна възраст писателят Йордан Йовков.
"Певецът на Добруджа" е роден на 9 ноември 1880 г. в сливенското село Жеравна, но завинаги свърза живота си с добруджанския край, където го отвежда съдбата (бел. ред.-семейството се преселва заради поминъка на бащата - овчарството). Детските и юношеските си години той прекарва в живописното село (бел.ред.-днес в него 182 от къщите са паметници на културата, а една , от тях - скромен на вид и малък по размери дом, е превърната в музей на Йовков). Завършва гимназия в София.
През периода 1902-1904 г. завършва ШЗО в Княжево и получава първи офицерски чин - подпоручик от запаса . По време на обучението си публикува първото си стихотворение "Под тежкия кръст". В началото на 1904 г. записва право в Софийския университет, но прекъсва, поради смъртта на баща си и липсата на средства .
От 1904 да 1912 г. работи, като нередовен учител из добруджанските села. Там се сблъсква с мизерията и болките на селянина, които запечатва в своите творби . Той извайва с много обич неговия сложен и противоречив свят. През 1910 г. публикува първия си разказ "Овчарова жалба", в който разкрива таланта си на белетрист .
През 1912 г. Йовков е мобилизиран в армията и участва в Балканската война. Заедно с брат си Коста заминава за Бургас , за да постъпи в състава на 41-ви пехотен полк. Назначен е за командир на 5-а рота и участва в кръвопролитните боеве с турците край Кайпа, Одрин и Чаталджа.
През Междусъюзническата война, на 18 юни 1913 г. е ранен в крака в боя при Дойран и неговите войници го носят на гръб повече от 4 км, за да го спасят от гръцки плен. На 28 юли 1913 г. е повишен в чин поручик. За проявен героизъм е награден с орден за храброст. Обичта на своите войници обаче счита за по-голяма награда от ордена за храброст. През двете Балкански войни Йордан Йовков написа редица великолепни военни разкази, като "Земляци", "Край Места" и "Те победиха", в които пресъздава с голямо проникновение войнишкия бит, героизма и саможертва- та на българския войник.
След Букурещкия мирен договор 1913 г. Йовков е демобилизиран и се установява в София, където работи като редактор във военното списание "Народ и армия". В първия брой на списанието публикува очерк за Балканската война "Утрото на паметния ден". През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и участва в Първата световна война 1915-1918 г., като командир на рота. Изпратен е в гр. Ксанти. Тук Йовков се среща с генерал майор Иван Колев, който по това време е командир на 10-а пехотна Беломорска дивизия. На 11 май 1916 г. генералът е назначен за командир на Първа конна дивизия и заминава за Добруджанския фронт, където през есента на същата година ще победи в тежки боеве румънските и руските войски и ще покрие името си с легендарна слава.
В хода на войната Йовков е командирован в редакцията на сп. "Военни известия" и като военен кореспондент има възможност да посещава отделните фронтове, на които воюват българските войски. Повишен е в капитански чин на 1 януари 1918 г. След войната капитан Йовков е демобилизиран. Ньойският мирен договор от 1919 г. донесъл на България Втората й национална катастрофа. Той го заварва в Добрич и предизвиква в него истинска буря от душевни терзания. Добруджа е окупирана от румънски войски, които извършват ред безчинства над местното население. Йовков успява да мине нелегално границата и се установява във Варна, където започва работа като учител.
С помощта на влиятелни приятели в столицата е назначен за аташе по печата в българската легация в Букурещ. Неудовлетворен от отношението към него, напуска дипломатическото поприще и се отдава на литературата. През последните десет години от живота си твори активно. Непрекъснатото напрежение изтощава организма му и се отразява на здравето му . Заболява тежко от рак на стомаха и през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря.
Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Пловдив, където на 15 октомври 1937 година умира в ръцете на своите близки. Устроени му са две траурни церемонии - едната в Пловдив, а другата в София, на които идват много хора, за да си вземат сбогом с великия разказвач.
Сборниците му с разкази "Вечери в Антимовския хан", "Старопланински легенди" и "Песента на колелетата" му донасят заслужено признание на майстор на късата художествена проза.
Опитва с успех перото и в драматургията. Чудесните му пиеси "Боряна", "Албена"и "Милионерът", внасят допълнителни щрихи към неговото богато творчество и са оценени по достойнство от художествената критика. Анализиращ с художествени похвати, проблемите за греха и изкуплението, за любовта и омразата, изследващ задълбочено и вярно процесите в българското село в началото на миналия век, както и героични персонажи от историята ни, той достига до такива върхове в своето творчество, като разказите "Другоселец", "Индже", "Шибил", "По жицата", "Последна радост", "Чифликът край границата", "Белия ескадрон", които са нравствени послания за повече доброта в отношенията между хората.
Той издава два тома с военни разкази, които му отреждат водещо място всред майсторите на военната тема в българската литература. Преди да почине в Виена, в санаториума на професор Ортиер болницата генерал Иван Колев прочита разказа му "Мустафа Ачи". Развълнуван той проронва сълза и промълвява: "Така беше!".
Военните му творби са далеч от "ураджийската", патриотарска литература, която излиза у нас по време на войните за национално обединение. Той не питае омраза и злоба към врага, не се поддава на военната истерия, а се проявява като един чудесен разказвач и хуманист, извисил се със своите общочовешки послания до такива майстори на антивоенната тема като Анри Барбюс, Ромен Ролан, Ерих Мария Ремарк и Ърнест Хемингуей.
-------------------
ОЧАКВАМЕ ВАШИТЕ СИГНАЛИ! Ако станете свидетел на инцидент, катастрофа, неправилно паркиране, побой, самозабравил се политик или нещо нередно, което Ви заобикаля - сигнализирайте ни! ВАЖНО! Ако сметнете, че някой е в опасност, първо помогнете или се обадете на тел. 112.
Автор: доц. д-р Петър Ненков Източник: Фейсбук
