Ще започна с това, че рядко си позволявам да пиша такива неща, най-малкото, защото смятам, че нямам достатъчно житейски опит, за да го правя, но този път вътрешно се чувствам някак длъжен, когато виждам, че явно момчетата на моята възраст не са толкова малки, за да говори целият свят за тях (става дума за българските волейболисти - втори на световното първенство във Филипините).
Михаил Добрев от ВС "ДО РЕ МИ" - Силистра в 20-ото издание на Международния фестивал за шансони "Златен ключ" - Пловдив 2023 г.
Цял ден по медиите днес (бел.-вчера) най-използваната дума е "обединение" и истината е, че като човек, който в момента живее на 2 000 километра от България (бел.-Добрев е студент във Франция, а за отбелязване - брат му Илия - изявен на международно ниво танцьор, живеее и работи в Словенияа, но се състезава за клуб от Русе), мога да потвърдя, че енергията тук в последните дни се усещаше все едно съм на няколко метра от всички останали българи.
За щастие или не, спортът е този, който може да обединява една нация така, както нищо друго. Във времена, в които се вижда, че почти всичко останало в държавата ни буксува поради една или друга причина и народът малко или много се разделя, тези момчета направиха така, че всички да забравят проблемите си и да говорят само за тях в последните дни. Така че смятам, че нито една дума за този успех няма да бъде излишна, защото без значение от нивото на интерес към този спорт на различните хора, техните ангажименти и сфери на развитие, всички в днешния ден бяха пред екраните в 13:30 (българско време).
А относно екраните - жалко, че трябваше да стигнем до последното стъпало, за да вземат правата всички национални телевизии, за да покажат истинския пример за моето и поколенията след мен, докато се чудеха как да запълнят ефирно време със замъгления километраж на Емрах, а пред тях имат момчета, които заслужават цели новинарски емисии. Хубавото е, че все пак това се случи, в крайна сметка "по-добре късно, отколкото никога".
Не съм бил плануван още през 1994 г., но няма как да не ми направи впечатление, че всички, които са преживяли този момент тогава, го сравняват с този в момента. Със сигурност ще ми (ни) отнеме време, за да разберем какво точно ни се случи в последните дни, но определено някой ден това ще е не само важна част от историята на българския спорт, а на цялата нация (както САЩ ‘94). Не искам да звуча като краен патриот (нямам татуировки на Левски или Ботев на гърдите), понеже имаме навика след национални успехи на международната сцена да бъдем по-крайни в изказванията си под влияние на емоции, но никой не може да отрече, че в последните дни българските сърца биеха като едно. Смятам, че хилядите хора пред отворените екрани на ключовите места в големите ни градове могат да се съгласят, че не се събират така с напълно непознати всяка неделя, всеки месец или дори всяка година.
И тук искам да кажа нещо, което вече може би ме засяга по-пряко. Знам, че за много хора от по-възрастните поколения главните проблеми в момента в държавата ни са свързани с "младото поколение, което не прави нищо, не знае нищо, няма способности за нищо, знае само ТикТок и ЧатДЖПТ и определно не знае как е било по времето на Бай Тошо", но мисля, че най-младият отбор на това първенство не е съгласен с Вас. И колкото и да не ви се вярва, има много други млади хора в различни сфери, които гледат в същата посока като тези момчета, въпреки че не ги вижда и не знае целият свят за тези техни намерения.
В крайна сметка, ако приемем, че тези хора са прави, защо точно те не покажат какво "знаят" на тези от нас, които "не знаят"? Не нападам никого, всеки е свободен да прави, каквото реши, но нека погледнем и другия пример в този отбор, на който трябва да се акцентира. Начело на тези "войници", както каза Владо Николов при коментара си на първия мач от първенството на нашите, седеше човек, който е сънародник на играчите от другия отбор-финалист, а някак това не се усети в нито един момент.
Той опитваше до последно да прави промени, които да раздвижат играта и в третия гейм това даде резултат, а в следващите подобни мачове вероятно няма да бъде само в един гейм. Човек, който е видял потенциал в едни млади момчета, и на своя глава се е хванал с каузата да го доразвие, въпреки че има всички основания на света дори да не си го помисля.
Всеки е свободен да интерпретира по свой собствен начин защо дадох за пример точно Джанлоренцо Бленджини след темата за "младото поколение" и неговите съдници. Само ще добавя, че той е близо до годините на моите родители, а аз в тяхно лице срещам хора, които ми помагат да мисля и да гледам в посока, подобна на тази на Симеон и Алекс Николови, Аспарух Аспарухов, Дамян Колев и всички останали момчета от този отбор, и когато аз виждам, че те могат, правят го и със сигурност ще продължават да го правят в следващите 10-15-20 години, повярвайте ми, това носи стимул не само на мен, а и на всички други мотивирани млади хора в България. А смея да кажа също, че този пример, който получихме, всъщност нямаше възрастова граница, до която да бъде конкретно адресиран.
Любо Ганев шеговито каза след мача, че едва ли не е по-добре, че приключихме втори, защото "Какво щеше да стимулира тези момчета от следващата година след като започнат по този начин?". И в този ред на мисли, забелязах нещо не толкова съществено, но все пак открояващо се, което наистина срещам за първи път, и разбрах може би точно колко единни сме в този момент, а именно, че за първи път след загубен мач не видях нито един негативен коментар от някой прословут хейтър в социалните мрежи, а напротив - всички бяха приели самия мач като победа и награда за цялата нация, очаквайки всички бъдещи успехи и емоции, които ще ни носи този отбор.
Да, задачата им става много по-отговорна оттук нататък, но всички видяха в техните очи, че те искат точно това, искат да са на голямата сцена пред целия свят, всички да гледат и да очакват дори невъзможното от тях, а те да го правят, докато прославят името на нашата малка държава. Нека вметна, че въпреки огромния успех на волейболния ни отбор, те не са единствените, които да имат светло бъдеще и да дават нужния пример на всички нас. Днес Ружди Ружди стана световен шампион за шести път с нов световен рекорд, отделно от това младежи като Карлос Насар, Никола Цолов, Иван Иванов, Александър Василев и много други също са горди българи.
Това са хората, които заслужават нашето внимание, подкрепа и определено заслужават повече и от двете предходни от управляващите държавата, на която носят и ще носят толкова щастливи моменти. И ще завърша с това, с което започнах. Да, в момента живея далеч от родината си, защото търся развитие и обогатяване, които после искам да взема заедно с мен обратно в родината си, а дни като тези през последните три седмици (най-вече от четвъртък насам), ми потвърждават, че има смисъл да продължавам да преследвам тази своя идея, защото се убеждавам, че има още много млади хора като мен, които искат да направят България мястото за живеене, което всички ние заслужаваме.
-------------------
ОЧАКВАМЕ ВАШИТЕ СИГНАЛИ! Ако станете свидетел на инцидент, катастрофа, неправилно паркиране, побой, самозабравил се политик или нещо нередно, което Ви заобикаля - сигнализирайте ни! ВАЖНО! Ако сметнете, че някой е в опасност, първо помогнете или се обадете на тел. 112.
Автор: Михаил Добрев Източник: Фейсбук
