Добринка Ст. Петрова - студентка във Филиал Слиистра на Русенския университет, майстор приложник от село Калипетрово, участва в Международен форум "Българско наследство 2025" в Балчик с доклад, посветен на гребенската носия.
В рамките на материално-битовата култура българският народ съхранява уникални и световно значими ценности, които отсъстват в много други региони по света. Североизточна България представлява ярко свидетелство за богата обредност, символика и етнографска традиция в народното облекло, формирани в резултат на редица исторически и демографски процеси. В пределите на сравнително малката територия на Добруджа са концентрирани народни носии, отразяващи културното наследство на почти половината от българските етнографски области. Сред етнографските групи в този регион особено място заема старото местно българско население, известно като гребенци. Тази общност се отличава със специфичен език, облекло и характерни черти на бита, които я разграничават както от останалото българско население, така и от други автохтонни групи в Шуменско и Разградско.
Исторически сведения показват, че в миналото селищата, населявани от гребенци, са били значително по-многобройни в сравнение със сегашното им разпространение. Настоящото изследване е посветено на тази подетнографска група в полянската на добруджанци в Силистренска област, съсредоточена главно в селата Пожарево, Белица, Малък Преславец, Гарван, Попина, Ветрен, Айдемир, Калипетрово, Алфатар, Кайнарджа, Светослав и Добруджанка. По силата на исторически, културни и етнолингвистични обстоятелства жителите на тези селища, наричани с термина гребенци, сами по себе си предизвикват интерес относно произхода и значението им.
Наличието на подобно название предполага връзка с материален или символичен белег "гребен", било то в прекия смисъл (като гребен за коса) или в преносен - например "гребен на петел". Проведените беседи с възрастни жители на изброените села доказват, че макар повечето от тях никога лично да не са виждали този т.нар. гребен, те съхраняват спомен за съществуването му. Това навежда на мисълта, че става дума за елемент от традиционното женско облекло, който най-вероятно изчезва към края на XIX и началото на XX век. Един от малкото културни документи, които споменават този обект, е баладата "Гребенка" от 1895 г., създадена от калипетровския поет Владимир Христов Шиков.
В нея се открива следният куплет: "Аз не искам вместо гребен - месал да завиеш, нито чепак непотребен с пояс да покриеш." Цитатът недвусмислено сочи към ролята на гребена в женската носия - като елемент с декоративна и/или символична стойност, удостоверяващ неговото съществуване. Споменаването му в контекста на поетично описание на бита на шиковци и гребенци подкрепя тезата, че названието на това население е свързано с конкретен културен артефакт - днес почти забравен, но някога значим. Настоящият текст цели да даде основа за по-задълбочено етнографско изследване върху произхода на названието и значението на "гребена" в традиционната култура на региона, както и върху самосъзнанието на общността, която го носи като материално културно наследство.
На Илия Рашков Блъсков — син на възрожденеца Рашко Илиев Блъсков, учител в с. Калипетрово в периода 1848-1857 г., дължим единственото графично изображение на традиционната женска носия на гребенци, включващо характерните елементи гребенец и гребенка. То е публикувано в статията "Гребенци" в брой 3 от 1875 г. на списание "Градинка". На гравюрата ясно се вижда характерно украшение на главата, наподобяващо гребен на петел. Това украшение представлява сплескана от плъст форма, облечена в червено сукно. Косата на младоженката е прибрана под т.нар. корона, върху която гребенът е закрепен с топчести игли. От двете страни на главата — около ушите и по короната, висят дълги нанизи от пари: нови; едри и дребни, жълти и бели. Подобно забраждане е характерно само за наскоро омъжените млади булки. Ил. Блъсков отбелязва в публикацията си, че е очаквал фотография на гребенка и гребенец от отец Христо Черковналиев от Калипетрово.
Въпреки обещанието да я включи в следващ брой на списанието си, по време на престоя си в Силистренския край той не е успял да се сдобие с въпросната снимка. През 60-70-те години на ХХ век при създаването на сбирката на Силистренския етнографски музей е направен опит да бъде открита оригинална гребенска носия. За съжаление, тя не е намерена — липсвали са не само пълни облекла, но дори и отделни характерни елементи като старинния гребен. На база илюстрацията от "Градинка" от преди близо век етнографите изготвят възстановка на носията от кръста нагоре, публикувана по-късно в сборника "Добруджа" (1974 г.).
В процеса на проучване се натъкнахме на факти, останали извън вниманието на предходните изследователи. Самият Блъсков описва, че гребенът (т.нар. скуфя) се закрепва върху шапка-корона, поставена с игли на главата на младоженката. Тя наподобява типична за жените от капанското село Садина барета с вертикални бели ивици. Интересна аналогия откриваме в изследването на учителя и краевед Михаил Гавазов "Алфатарските българи в Олшанка", където са представени снимки на жени гребенки, наследнички на преселени през 1774 г. в днешна Кировоградска област на Република Украйна, носещи същата шапка от типа "барета с бели вертикални ивици и украса от пухени пера", като на тези изображения липсва шапката с гребен на петел. А гравюрата на Блъсков изобразява именно такава шапка с бели ивици, върху която е поставено фесче с гребен. Ако рисунката е направена по натура, можем да приемем, че тя пресъздава действителността с висока точност. Според устни сведения от жители на с. Малък Преславец, по-възрастните жени си спомнят качулоподобно украшение, оприличавано на гребен, макар че не го познават в детайли.
В диренето на скуфята при едно посещение в с. Прилеп, община Сунгурларе, Бургаско, уредникът на местната етнографска сбирка Атанаска Янева споделя, че в родното ѝ село Равна, Провадийско, скуфята е позната като украшение за глава. В последващи разговори в Равна и в съседното с. Кривня сведенията за скуфята бяха противоречиви — на места тя е разпозната като използвана в женското забраждане дървена подложка с формата на дъсчица за фиксиране на месал или кърпа. Това разминаване поражда дискусия сред информаторите - съществува ли скуфя в традицията на т.нар. "гребенци" или се наблюдава смесване на понятия и функции? В подкрепа на последното становище е отбелязан записът на Любомир Милетич от началото на ХХ в., според когото в региона мъжете носят вълнени бели дрехи, а скуфята представлява именно дървена подложка, върху която се поставя месалът.
Според Ирина Витлянова, ползвайки Мария Николова, отразява, че скуфята е изработвана от самия младоженец от плодно дърво — най-често ябълка — с размери 5 х 10 см. Тя се обвива с червена памучна тъкан и се прикрепя към малко пешкирче. Вътрешно са зашити връвчици, с които кърпата се връзва хоризонтално. Понякога под скуфята се слага апотропейна муска́. Месалът плътно обгръща лицето и се спуска към раменете и гърдите. Гребенци принадлежат към полянците - т.нар. хърцои или белодрешковци, носещи вълнени бели дрехи до началото на ХХ в. Несъмнено те представляват автохтонно ерлийско население със запазени архаични традиции.
Украшението с гребен не спира да поражда интерес — имаме индикации от Блъсков, че съществуват фотографии от последната четвърт на XIX в., които представят такава носия. При теренни проучвания попаднахме на фотография на мъж и жена от Силистренския край, на която надписите гласят: "Силистра" (долен десен ъгъл) и "И. Савеску - фотограф" (долен ляв ъгъл). Мъжът е със захванат овчарски нож каракулак, характерен за този времеви период. Жената носи шапка-фесче с характерния гребен. Отбелязва се наличие на наниз от пари и голяма централна парà — т.нар. майчин дар. Липсва обаче шапката тип барета, но детайлите в украсата категорично насочват към идентичност с гребенската носия. Допълнително потвърждение идва от научната работа "Българската двупрестилчена носия" (1963)на Мария Велева, където в образец 81 "а"- "б" са показани две фотографии на млади жени от с. Белица, Тутраканско, и от с. Попина, община Ситово (двете села са в област Силистра). Жената от Попина е със скуфя и празничен летен костюм от втората половина на XIX в. Това съвпада с фигуриращата на снимката двойка, заснета с характерния нож и забраждане.
Събраните данни показват, че реставрацията на гребенската носия в Силистренския етнографски музей е точна — включително ризата, която е от гребенската част на с. Калипетрово. На практика пътят на реставраторите се оказва правилен и не е подвеждащ. Това е удостоверено от съхранените архивни бележки на видния краевед Злати Еников от с. Калипетрово, които се съхраняват в Държавен архив - Силистра. Финално потвърждение се открива и в изданията на "Български народни носии в Източна България през XIX и първата половина на ХХ в." (т.3, 1979) на Мария Велева и Евгения Лепавцова, както и в "Традиционни български костюми и народно изкуство" (1994, НЕМ при БАН). В тях ясно е документирано съществуването на гребенското забраждане.
Гребенската инициация с шапка и гребен контрастира с тази на шиковци. В деня на сватбата преди поставянето на булчинското вало (задължително червено) жените украсяват главата на невестата с шапката с гребен — отличителен белег за задоменост. След валото тази украса остава видима при отбулването. Шапката с гребен е приемана не само от младите булки, но и от жени, родили първото си дете, но не е вредно поведение и пожизненото носене на шапката с гребен от задомени жени при тържествени случаи.
Изработката на гребенската шапка следва традиционна технология. Основата ѝ представлява венец от липова кора, върху който се изграждат останалите елементи - дървени и от плъст, с цел поддържане на гребена в изправено положение. Предварително обработената липова кора - обелена, оразмерена и оформена в кръг, се обшива ръчно с червено сукно. В центъра на дървения диск, служещ за дъно на шапката, се изрязва процеп, където се вмъква вертикално изрязан дървен елемент с приблизителна дебелина 5 мм, който е стилизиран като петльов гребен. Тези две части - дискът и гребенът, се обвиват също с червено сукно, като обшиването отново се извършва ръчно. Особена трудност създават извивките на гребена и свързващият участък между двата дървени елемента, които изискват големи познания и опит при тяхната направа и изготвяне. След като бъдат обвити с червено сукно, липовият венец и дъното с гребена се съединяват посредством ръчен шев по периферния ръб на шапката.
На готовата гребенска шапка се пришива челник, съставен от парички (бели или жълти), разположени в долния преден ръб. Накитите към шапката също са от акчета (на турски: akçe, от ak "бял", е сребърна монета - основна парична единица в Османската империя с тегло около 1,15 гр), предварително нанизани на червен памучен конец и вплетени едно в друго в дълъг ред - тип рибя люспа. Те се оформят като подбрадник и наушници, в двата края на които се поставят метални кукички за закачане отстрани на шапката. В задната ѝ част по аналогичен начин се правят по-къси редици от парички, оформени в три дъги, които при забраждането падат по тила. Тежестта на металните елементи и симетричното им разположение в предната и задната част спомагат за стабилното закрепване на шапката върху главата. Под шапката се поставя забраждане с тюмбелт - лека памучна кърпа (тензух), окрайчена със сачак от пулчета.
Пулчетата са месингови в бял цвят с диаметър около 5 мм. Сачакът се изработва с помощта на инструмент, наречен карака́н. След като пулчетата се нанижат на бял памучен конец, с него се изплита дантелена ивица, която после се пришива ръчно по целия край на квадратната тензухена кърпа. Кърпата се прегъва в триъгълник и се забражда така, че двата ѝ края да се кръстосат под брадата и да се завързват на тила. Върху това забраждане се поставя гребенската шапка с всички накити. Въпреки описаните практики, все още съществуват неясноти относно точния ред на поставяне на гребенската шапка. Това се вижда както от архивни фотографии на гребенци от с. Олшанка, Украйна, така и от публикацията на Илия Р. Блъсков "Гребенци" (1875), където се откроява наличие на специфична шапка тип "барета" под емблематичната гребенска.
Терминът "качул" често се използва за обозначаване на шапката-скуфя, но това е неправилно. При теренни проучвания в с. Гарван, Силистренско, е открита фотография на възрастна жена, забрадена по характерен начин, наподобяващ качул. Това ни кара да предположим, че в контраст с младите гребенки, които носят гребенската шапка, възрастните жени са използвали качулоподобно забраждане.
Завършвайки като извод ще отбележим, че изследваното и събрано на терен и при писмени източници съумяхме да отразим в пълнота всички известни и неизвестни показатели по наличното в статията. Следва да конкретизираме, че с настоящата изразена обосновка сме направили всичко необходимо тя да бъде представена в необходимата ѝ пълнота и цялост. Отделно уверено подчертаваме, че според получените сведения, изворови белези и податки успяхме да сътворим гребенската шапка в пълнота, считайки това в своята презентация за принос в културата ни.
-------------------
ОЧАКВАМЕ ВАШИТЕ СИГНАЛИ! Ако станете свидетел на инцидент, катастрофа, неправилно паркиране, побой, самозабравил се политик или нещо нередно, което Ви заобикаля - сигнализирайте ни! ВАЖНО! Ако сметнете, че някой е в опасност, първо помогнете или се обадете на тел. 112.
