Тъкмо завърших и изпратих втория репортаж за Ерен. За онова момче от Искра, което през лятото победи връстниците си от 8 държави на Стария континент на състезание в Полша и стана "най-добрият млад автомонтьор в Европа". В резултат на тази победа награда получиха не само той и преподавателят му, но и гимназията по механотехника /17 хил. лв/, в която се е обучавал и която със закупеното най-модерно оборудване от тази награда ще отвори модерен училищен сервиз.

Та, тъкмо изпратих материала… И звънна телефонът. Преподавателят му Георги Стоянов: "Пребиха Ерен!" "Как? Кой? Защо?" Веднага звъннах на бащата. "Да, истина е, Ерен е в болницата", потвърди Гюнай.

Странно нещо е човешката душа. Благодарение на дигиталното ни време, вече можеш да видиш колко души са прочели/гледали материала ти в сайта на вестника или телевизията, в социалните мрежи. И личи нещо трудно обяснимо - публикациите, свързани с негативни неща са преглеждани повече от позитивните. Като пуснеш вечер телевизора, те атакуват емисии, започващи с катастрофически информации, над които нямаш власт да подредиш. Но когато "бръкнеш" в информационния сайт или социалната мрежа, имаш контрол какво да прегледаш. И все пак "лошата" информация се гледа повече. Знам от профила си. Не вярвайте обаче, че журналистите с удоволствие пишат и снимат катастрофи, убийства, изнасилвания, затопени села от прелели язовири, грабеж, измама. Няма такъв. Ще го направят по силата на професионалната си ангажираност, често в битка с институциите, даже в спор с продуцентите, които искат още и още от "лошото". Защото то продава. Няма обаче журналист /редактор, репортер, кореспондент/, чиито обществени сетива да останат безразлични, когато дете предало намерен дебел портфейл с пари в полицията, а вкъщи родителите му едва свързват двата края; когато рисунките на малки художници от Силистра са наградени в Япония и са възхитили императора, а техни приятелчета са поканени да свирят в "Карнеги Хол", защото удивили световни музиканти; когато някой направил пейки, чешма, ремонтирал спирка - със собствени средства - ей така,за съкварталците си.

Не, не съм се отклонил. Просто исках да го кажа.

Та… Видели Ерен, братовчед му и още един приятел, че селският път извън Искра е станал по-хлъзгав след снощния дъжд и като любители на автомобилите решили малко да повъртят гумите по-екстремно. Били с две коли, не в първа младост. Било вечерта. Не нагазили чужда нива. Не влезли в чужд двор или собственост. Не били заплаха за никого и нищо. Просто направили няколко кръгчета върху така наречената "конна писта" извън Искра и се приготвили да се прибират. Когато срещу тях светнали фарове на трактор и от него слязъл мъж от селото, на име Дженгис, с кол в ръка. Насочил се към Ерен и започнал да го удря. Здраво. По главата, по ръцете, стомаха, гърдите - където свари. "Защо ме биеш, чичо Дженгис? Какво съм направил?" Няма отговор, само удари. Момчето пада на земята и почти губи съзнание. Двамата му приятели преодоляват внезапния си страх и успяват да повлияят на побойника да спре. Следват обаждане до бащата, на 112, после болницата…

"Защо го е направил - питам бащата - та Ерен е толкова кротък? Да не би да имате стари конфликти с Дженгис, ти или момчето? Нещо в миналото, в родовете ви, или по някакви политически причини? "Не, никога, даже може да се каже, че сме приятели - казва Гюнай. - Нямаме обяснение."

Просто нещо ти е накриво - от изпитото вино, заради жена ти, заради съседа, заради международното положение… И искаш да удряш, да нараняваш, да унищожаваш /а ако е имал пушка в трактора?/.

Какво става? Къде сбъркахме? Кое не направихме или не правим в неголямата си държава, че не можем да оценим нещата, които на вид са прости, а всъщност безкрайно важни. Например тези младежи, този млад човек, Ерен, чиито сръчни ръце прославиха България, Силистра, а един мъж окървави безпричинно. Тези младежи не искат да напускат страната си като много техни съселяни и приятели. Познавам мечтите им - искат да успеят в България. Да си отворят свой сервиз за автомобили, да си купят модерна апаратура, да се удоволстват от работата си. А другите, ние, да разчитаме на тях. И да илюстрират едва мъждукащата ни надежда, че има млади хора, които не са ни отсвирили - нас и страната си. А имаме ли характера и настойчивостта да ги опазим - от безразличието, корупцията, политическите игри, от Дженгисовците, в различните им форми? Защото винаги ще има нещо или някой, който им посяга. И няма да има отговор, когато го питаш: ЗАЩО?